Венеция - Мурано - Бурано - Верона

    Дъждът се сипеше цял ден, а аз започнах да пиша едва късно вечерта. Защо цял ден в това ужасно време не използвах стария си хартиен химикал и детското тефтерче, за да нахвърля няколко реда? Да го наречем атмосфера, обаяние или заслужена почивка?

 Докато сушахме подгизналите си дрехи върху радиаторите на баба Франка, трябваше да наваксаме вечерта с вино и какво ли не за дояждане. Последна вечер в Местре, последният, много мокър, ден във Венеция бе минал. Отложиха голяма част от карнавалните събития, но на нас това не ни пречеше.

Добре, че въпреки силния дъжд, красиви костюми и маски се престрашиха да се понамокрят, докато дефилираха по Сан Марко. Добре, че и музиканти се намираха, както и ентусиасти с бутилки в ръцете, та да видим и ние от карнавала. Под звуците на така неритмичния дъжд се чуваха весели песни, а под мокрите ни якета се чуваше зов за топло заведение, където да поизсъхнем.

Бързахме и се надявахме да не се изгубим отново из Венеция, зашото подгизнали и премръзнали не можехме да се радваме на всяко мостче, каналче, тясна уличка или лодка.

За щастие така беше само последния ден от нашия престой във Венеция. Предишните няколко дни успяхме да се насладим на всичките красоти, които Венеция предлага. Наслаждавахме се на магията, направена от мрежата от канали, всеки от които носи своята красота и история. Сан Марко и карнавалната атмосфера на и около него ни даваше чувството на нежелание да си тръгнем от там. Запознахме се и с богатата история на Доджите. А гондолите се носеха по водата като красива песен, макар и буквално да се чуваше песента на гондолиера.

Свари ни дъжда, както вече може да се види. Позволи ни да видим Венеция в други одежди, различни от слънчевите.
    А само преди ден, слънцето се опитваше да пробие през пластовете облаци над островите Мурано и Бурано. Не успя да блесне върху шарените изделия от муранско стъкло, но заблестя над шарените бурански къщички.

А как тези изящни творения караха хората да се вманиачават по тях само...
От най-стандартни до най-смели цветове, форми на всичко което си виждал и всичко, което някой си е представял, и с предназначения от тапа за бутилка до огромни полилеи.
Погледът ти бива привлечен от поредната витрина, не усещаш как желанието да видиш дали няма да има нешо още по-интересно и по-изгодно от предишния магазин ще победи и ти пак ще влезеш. Ще се постоплиш малко, а може би ще си тръгнеш с кутийка с надпис "Made in Murano". Странно, нали ?:-)

През това време слънцето се е показало в Бурано. Там бързо подминаваш магазините и сергиите с дантели. Изящни и нежни. Но ако си мислиш, че за стъклените обици малко са се поизхвърлили в цената, то за дантелените блузи са се надминали. Разбира се, решаваш или да стимулираш тежкия труд на артистите, или поне си обещаваш да не си купуваш евтини подобия.

Най-важното, вече си видял как всяка къща е в различен цвят. Качваш се на мостче, за да направиш снимка  на максимално много разноцветни къщи, а всъщност се радваш, че те припича слънцето. Дали стара история за правило, което казва, че къщата ти трябва да е различен цвят от тези на съседите, или просто трик да привличат внимание, няма значение.

Двуетажните спретнати жилища с кепенци на прозорците и с дантели по первазите и пейки пред входните врати те навеждат към мисли какво да направиш, за да дойдеш да живееш тука, когато се пенсионираш.

Благодарим на Петя за търпението и желанието да снима толкова много шарени врати и прозорци

А пък веронското слънце изобщо не се беше скривало. От втория етаж на влака градът ни се видя огромен. След като се сдобихме с карта и излезнахме от гарата нищо не можеше да ни притесни. Няколко огромни порти, замък, мостове над реката. Така започваше този град на любовта. Още в началото се усещаше, че има много повече от балкона на Жулиета да се види там.

Арената - където се задъхваш по огромните стъпала, където заставаш, за да направиш (не)одобрителния жест на императора, или където стигаш до най-високото стъпало или последния ред, за да видиш как някой си пише името на пясъка.
Да бяха само имената, но както винаги полето за изява не може да ограничи творческия креативен дух на пясъчните художници.

Няколко известни площада, всеки със своята неповторима атмосфера. Един ти предлага дълга разходка и наслаждаване на архитектурата на сградите, друг малко пазарче около фонтан, трети
ресторант, където да похапнеш специалитети с магарешко или далеч по-стандартната пица прошуто.

Всичко беше някак си спокойно и ненатоварващо. Къде бяха всички веронци и всичките тъпли туристи?

В къщата на Жулиета, естествено. Хиляди романтици се въртяха в района, купуваха си любовни сувенири, закачаха катинари с имената си на решетката, или просто докосваха статуята на Ж. на точно определено място, за да им донесе късмет в любовта.

В работилничката отстрани се шиеха готварски престилки, шапки, подложки и какво ли още не. Твоето име и призвание лесно се озоваваха избродирани в красив стил върху тях. В цялата тази пълна с чувства и емоции атмосфера беше невъзможно да не се забавляваш и радваш на всичко и всички. Хората сякаш явно и неявно показваха своето одобрение върху магията на любовта...

За какво ми трябваше да пиша мейл на Жулиета? Дали тя отговаряше само на Ромео-вци, или аз не бях достигнала до там да вярвам достатъчно, не знам. Знам само, че използвах един от терминалите, които даваха възможност да пишеш на Жулиета. Имаше и списък с най-добрите писма, хората трогателно разказваха историите за миналите си любови, търсеха надежда да продължат. Някои наистина бяха толкова тъжни :-(
Не исках да разстройвам екипа от отговарящи на писмата до Жулиета, затова написах просто:
"Hi Juliet,
This is a test email.
Let me know when you receive this.
Best regards,
Bistra"
и оставих мейл за връзка.

    Така и не получих отговор. Минаха месеци. Спирам да се надявам!