04:40 сутринта е, непрогледна тъмнина навсякъде, колите натоварени и потеглят из водата на солника, а навън още си вали.
Нямаме си и идея как нашите шофьори знаят къде сме и на къде да продължим. Представете си да карате в мъгла с 10 сантиметра видимост. Толкова е равно и еднакво тъмно, че само трябва да знаеш на къде е север примерно и можеш да спреш фаровете и само да караш. В един момент и шофьорите ни се дезориентираха и казаха
с цел сигурността на всички ни, ще изчакаме изгрева тук и след това ще продължим.
Чакахме около 30 минути, мокро и студено, но се оказа че чакаме за най-страхотните гледки за очите и най-незабравимите моменти за душата. Нека снимките говорят...
с цел сигурността на всички ни, ще изчакаме изгрева тук и след това ще продължим.
Чакахме около 30 минути, мокро и студено, но се оказа че чакаме за най-страхотните гледки за очите и най-незабравимите моменти за душата. Нека снимките говорят...
Да, навън водата не беше повече от два-три сантиметра, под нея петоъгълниците на образуващата се сол даваха чувството, че се намираш вътре в обектите под някой микроскоп. Огледалният ефект със сливане на небето и земята беше покъртително красив. Джони беше качен на покрива на джипа и оглеждаше терена. "Наснимахте ли се приятели :)?", каза с усмивка, "Време е да тръгваме към острова, вече знаем къде сме и сме единствените две коли, които са имали куража и уменията да дойдат тук днес". Дъждът спря, а ние смело карахме пеейки и танцувайки под звуците на нашия химн. Малко по-късно към нашата група се присъедини още една кола и това бяхме единствените посетители на острова Incahuasi и на огледалните пейзажи на солника. Дори на излизане от него срещнахме десетките други туристически джипове идващи от страната на градчето Уюни разпитвайки ни какво е положението и може ли да се минава :) Почти частен солник. Уникално.
Острова Incahuasi беше като мини планина в средата на нищото, цялата обрасла в огромни и красиви кактуси. Отнема около 40-50 минути ходене пеша и снимане за да се качиш от едната страна до върха и да слезеш от другата страна. Много гледки и даже огледален образ на планина приличаща на тази от Paramount Pictures, всички сме я виждали в началото на много филми.
Слезеш ли долу друга благинка, Джони вече е сервирал вкусна закуска на масата и столовете, направени от сол.
Тръгваме на разходка из огледалните гледки, след известно време Джони идва да ни събере показвайки как може да кара колата докато е извън нея. Този негов номер по-късно беше голяма атракция за хората в другите две коли. Даже излезна в движение и тичаше след колата и пак влезна в нея и продължихме. Беше време някой да се качи на покрива и да вози там :) защо това да не е Наце? Голям кеф и като Джони вдигне скороста доста студено :) След това почти до края на деня там се возеше нашия любим поляк, а Джони не караше бавно :) накрая каза че много му харесало, ми супер :)
Следваща спирка - безкрайна равнина от сол, без вода. Перфектното място за откачени снимки.
Продължаваме напред по 120-километровия ни маршрут из солника за деня. Спираме на паметника на рали Дакар и старта на етапа из Боливия, т.е. солника. Боливийците са изключително горди да имат това рали в тяхната страна, а още по-горди след като наскоро техен състезател спечелил трето място. Направо е като мания за всички. Там беше и известния хотел от сол. Нищо повече от това което имаше в нашия хостел от сол, освен че се намираше в средата на солника и беше уникално скъп :)
На излизане видяхме как събират солта на купове, след което се товари на камиони и се носи за обработка и след това достига до магазините. Мястото е известно като Montones de Sal.
Толкова, 120 километра из солника минаха неусетно, вече сме извън него със спирка за покупка на сувенири и продължаваме към гробището за влакове. Стари огромни композиции ръждясват под силното слънце и допълват пейзажа на ниските облаци словащи се с хоризонта. Пътуването свърши в градчето Уюни на около 3656 метра над морето с обяд в къщата на собственичката на агенцията.
В края на краищата имахме и малко лош опит с въпросната собственичка, защото още от България бяхме се уговорили да ни запазят билети за влак до Оруро, за да може от там с малък автобусен преход да стигнем в Ла Пас. В офиса им в Сан Педро също потвърдиха, че е уредено и имаме билети. Обаче като отидохме на гарата да си вземем билетите, изненадаа, няма такова нещо :) та наложи се реорганизация и път с камили до Ла Пас в раздрънкан и с аромат на кенеф автобус. Добре, че шофьора беше луд и вместо за 12 взе разстоянието за 10 часа. Трябва да се отбележи че 85% от пътя беше като в пустинята, без асфалт и с много дупки.
Преди това в самото Уюни изкарахме цял ден и бяхме свидетели на феномен за днешния модерен свят, а именно за почти цял един ден спряха всички комуникации и телефони и интернет. Следователно не можаха да ни издадат вече платените самолетни билети, не можеше да се теглят пари и подобни :) Но все пак се връщахме с уникални преживявания и емоции от пътуването ни до и в солника. Всичко друго беше маловажно, както и безследно изчезналия телефон на Бистра, още в първия ден на пътуването...
