След като изгоряхме като кифли след цял ден по плажовете Копакабана и Ипанема, решихме да ползваме следващия и последен слънчев по прогноза ден да идем до Сristo Redentor и Pão de Azucar и да вмъкнем и трето. Знаем си възможностите, знаем си скоростта, а Рио има много неща да предложи.
Подготвени теоретично от коя спирка какъв автобус да хванем(благодарение на нашите приятели от хостела), се качихме за пръв път на градски транспорт, като сами си го спряме с протегната ръка и сочещ напред показалец. Същински кариоки. Никой не ни ограби, обара или обиди по някакъв начин в рейса, затова решихме, че това ни е щастливият ден. Понеже нали в Рио най-много ограбвали по автобусите, или поне така е чела някъде лелята на колегата на един познат. Та стигнахме само за по три реала до началната станция към Джизъс.
Веднага ни налазиха компании с ванове, които искаха по 25 реала, за да ни изкачат нагоре по хълма. Известни са ни три начина да се качиш догоре. С кола или ван, с панорамен фуникуляр, демек влакче, или пеша. Последното не ни и мина през ума, след вчерашното припичане и ходене десетина километра. Вановете ни налазиха още слизайки от автобуса, та решихме, че най-евтино ще е с влак. Наредихме се на опашка, купихме билети за следващия свободен влак след час и двайсет минути и отидохме на сянка в една градинка. Точно по предписание 20 минути по-рано се върнахме на опашката с надеждата да се качим на влакачето скоро.
Имаше нещо нередно. Влакче пълно с хора седеше вече много време без да тръгне. Настана суматоха и спряха продажбата на билети. Докато намерим някой да обясни, вече се радвахме, че сме облекли дълги ръкави. Печеше като за последно. И ситуацията беше следната: влакът горе се счупил, не се знае кога ще го оправят. Първо си презаверихме билетите, настана едно мислене, едни изчисления кога да се върнем. Дали довечера или утре сутрин? От къде ще пада светлината на Христос, какво ще се вижда, колко време ще изгубим...в един момент стана ясно, че никога няма да ни е удобно както сега. Два момента по-късно ни налазиха отново вановете, и ние си взехме обратно парите от компанията с влаковете. След дузина разговори с различни представители на компаниите почна да става ясно, че с ван може би ще излезе дори по-евтино. Стана ясно и нещо друго, че се заоблачава. Докато се возехме по завоите нагоре осмислихме цялата драма. Всяка компания те таксува за транспорт отделно от това, че те таксува за входа за самия разперен големец...Ние не бяхме си написали домашното както трябва, но и туристическият сектор се беше осрал - нарочно не искаха да казват за алтернативите, защото те били на друга компания. Явно тия хорица си мислят, че са хванали въпросната забележителност за шлифера.
Та ако някой ден се качвате с ван нагоре, се пригответе да смените три вана, да чакате на една опашка на последния или истинския вход, после да чакате на опашка да се качите на последния ван. И ако ви мързи за финалните стълби - опашка за асансьора:) При нас беше станало ясно, че започва да вали, и то още на опашката за последния ван. Бизнесът с чадъри и дъждобрани се вихреше. След като три пъти започва и спира да вали, инвестирахме в по един найлон и си избихме парите още същия ден. Валя, духа, валя, духа, изсъхнаме отвсякъде, за да се смесим с тълпата около Христос и да ни ръгат със селфи стикове отвсякъде.
Макар и да бе облачно, придобихме представа от високо за размерите и красотите на Рио и околностите му. И решихме да си ходим, че вече беше 5 следобед и още не бяхме яли.
Джизъс не ни пусна лесно, този път ни отне време да си намерим автобусната спирка на рейс 483. Или не ни разбираха, или не можеха да ни обяснят, както и да е - питаш 5 души вместо един и пак става. Слезнахме някъде в Ипанема, нагрухахме се в ресторант на кило и незнайно защо решихме да повървим(пак) до хостела ни в Копакабана.
Морето беше бурно, някакви луди сърфисти се опитваха да оцелеят на вълните, рядко яхваха някоя...по едно време толкова валеше, че по улицата и плажа останаха само най-върлите бегачи и ние с найлоните в бодра крачка. Бегачите в Рио не можеш да ги спреш - те бягат най-много по време на потопи и при възможност за сериозни слънчеви изгаряния.
Вечерта най-актуално беше "Какво да правим в Рио, когато вали?". Спонтанно изскочи идеята да идем на партито на едно от самба училищата Salguiero. Хванахме си такси в 12 вечерта(да, съвсем нормално, леле, колко страшно), повървяхме малко до халето и вътре се отвори един нов и сух свят на забавления в събота вечер. Не само школата демонстрира докъде е с подготовката за карнавала, но и се разтърсихме в ритъма на Лудите Барабанисти заедно с останалите 1000 кариоки.
И има няма към 3 часа си бяхме обратно в хостела. Рио не било толкоз страшно.
Още от обиколката на Южна Америка
Подготвени теоретично от коя спирка какъв автобус да хванем(благодарение на нашите приятели от хостела), се качихме за пръв път на градски транспорт, като сами си го спряме с протегната ръка и сочещ напред показалец. Същински кариоки. Никой не ни ограби, обара или обиди по някакъв начин в рейса, затова решихме, че това ни е щастливият ден. Понеже нали в Рио най-много ограбвали по автобусите, или поне така е чела някъде лелята на колегата на един познат. Та стигнахме само за по три реала до началната станция към Джизъс.
Та ако някой ден се качвате с ван нагоре, се пригответе да смените три вана, да чакате на една опашка на последния или истинския вход, после да чакате на опашка да се качите на последния ван. И ако ви мързи за финалните стълби - опашка за асансьора:) При нас беше станало ясно, че започва да вали, и то още на опашката за последния ван. Бизнесът с чадъри и дъждобрани се вихреше. След като три пъти започва и спира да вали, инвестирахме в по един найлон и си избихме парите още същия ден. Валя, духа, валя, духа, изсъхнаме отвсякъде, за да се смесим с тълпата около Христос и да ни ръгат със селфи стикове отвсякъде.
