Сао Пауло

    Ало, ало - когато и да ви се прииска да се свържете с някого, няма да се наложи да търсите дълго средства - разноцветни телефонни кабинки хващат окото по улиците. Не гарантираме доколко функционират, но пък като чадъри също биха свършили работа.

Страшно било в този град - с население от около 18 милиона. Едни огромни небостъргачи само помогнаха на вратовете ни да се схванат допълнително след 12-часовия полет от Париж. След известно време ходене измежду такива масивни сгради, забелязахме, че трудно можем да се ориентираме - нищо не се виждаше от тия сгради. Друг път дърветата са ни били виновни, че от тях не се вижда природа... :-) Та какво да ги правим тези небостъргачи - качихме се на един, за да видим останалите отгоре.

За съжаление имаше много бездомни хора - не бих казала опасни. Сао Пауло е известен и с високата си престъпност, която ние не усетихме по никакъв начин. А не е като да не се позагубихме в едно гето. Отново рекорда по бързо ходене бе подобрен, а Наце взе специална награда за геройско носене на скъп фотоапарат на врата. А метрото много ни хареса - беше едновременно почивка за краката и начин бързо да се изнесем от неподходяшите квартали. Понеже имахме доста импровизирана карта на града, се наложи да походим едни допълнителни 40 минути до парк Ибирапуера (Ibirapuera).

Не издържахме дълго на спокойствие и зеленина, небостъргачите и задръстванията ни влечеха с пълна сила. Ей, докато си тръгнем от парка също доста зор видяхме. Слънце пече, ние вървим успоредно на едни огромни булеварди, и от никъде не се вижда ни спирка, ни надежда. Надеждата се появи в лицето на едно момиче, което спряхме и с 300 зора помолихме да ни помогне да се придвижим. С ръце, крака, английски, испански и португалски дружно достигнахме до някаква спирка, тя ни каза да се качим на някакъв рейс. Насладихме се на почти пълния му маршрут, докато стигнем до мечтаната метро станция.

А в метрото видяхме и нещо нашенско :)

А какво да кажем за бразилската кухня? Каквото ядохме, беше вкусно. Ако и знаехме курса на реала в началото на деня, сигурно още по-вкусно щеше да е. Какво да се прави - стандартът бил висок. Онез хамбургери и бири няма да ги забравим...:-)

Интересен град, големи разлики - за всеки един от най-богатите хора по 1000 мизерстват. Мили хора, приятен език (има и музей на Португалкия език, да). Лудница - измори ни това Сао Пауло. А дори и един много известен мост не сме видели - остава за следващия път. Сега бързаме да пробваме йога пози - последен писък на модата - в чакалните на летището, за да не ни чака излишно Лима.