Жегата ни залипсва в Ла Пас, но вече са вторите 15 минути от полета към Руренабаке(Rurrenabaque) и почваме да си променяме мнението. Не е от адреналина да се возиш в 20-местен пътнически самолет, а от липсата на климатик в него и високата влажност и температура навън. Вече посвикнахме да виждаме червени лампички по таблото на пилотите и бипкащите звуци заедно с тях. Тъкмо свикнахме и кацаме, стъклото на обектива се изпоти със самото ни слизане. Летището представляваше една малка писта в средата на джунглата на амазонския басейн. От там товарят пътниците и багажа им в един ван и ги карат до една къща, ако някой те чака, слизаш там. Ако ли не - ванът продължава до центъра на града за скромните 10 боливианота.
В джунглата не може да си ходи който и както си иска, това е национален
парк и само определени туроператори имат правото да водят туристи в собствените си еко лоджи, където работят хора от местните племена. Тези хора познават джунглата най-добре, тъй като те живеят там от векове и по този начин успяват да си запазят традициите а и да зарадват туристите, показвайки им ги. Преди и ние да станем едни от тези туристи, трябваше да спим една вечер в Руренабаке(Rurrenabaque), защото нашето пътешествие трябва да започне на следващата сутрин. Късмет ли е какво ли е, но тази вечер беше празника на града. Като нашите селски събори. Имаше столове и маси със силна музика на живо и ядене и пиене. Имаше сергии за какво ли не и разбира се местните се забавляваха много. Купонът свърши чак на другата сутрин, когато ние потегляхме към дълбоката джунгла.
На практика се намираме на река Бени, която е приток на Амазонка заедно с други реки от района. В обратна посока става река Туичи, на която се намира нашият дом за следващите дни. До там се стига само с лодка по реката, около 3 часа път нагоре по течението. Пътят си беше една висококачествена увертюра на предстоящото представление. Лоджата представляваше няколко малки къщурки скрити между огромните палми и дървета. Вечер небето е чисто, но можеш да видиш не повече от едно съзвездие, защото дърветата са огромни :) и са навсякъде около теб. Посрещнаха ни местните хора, с много вкусен обяд. Показаха ни още от началото, че ще се грижат за нас и нашите претенции за вегетарианска кухня. Назначиха ни гида на нашата група, Орландо, а групата се състои от нас и още двама австралийци. Голямо попадение с Орландо, много знае, много оправен с опит в джунглата и всичкото това може да го разкаже и обясни и на английски и на испански.
В една от нашите разходки в гората, разтрихме листа на специално растение и се боядисахме в червени. Но не за бойно боядисване се ползвало, а за оцветяване на дрехи. Няколко седмици след това имахме следи по пръстите:-) Опитахме да идем на риболов за пирани. Само дето в дъждовния период расителността ни изненада - езерцата бяха покрити от гъста зеленина и нямаше как да виждаме дали и какво ловим. Не рискувахме да бръкнем с пръст да проверим за някоя пиранка за мезе.
Дали има ред в джунглата? Според общностите на хората, живеещи там има. Орландо и Алехандро ни разказаха за тяхната, в която живеят около 500 души. Всичко необходимо за да съществуват, си набавят от природата. Затова и на тях единствено е позволено да правят риболов в целия защитен район. Лекуват се и само с вещества, които добиват от природата. Болница в класическия смисъл на думата не съществува. За спешни случаи се качват на лодката и за 4 часа надолу по реката стигат до Руренабаке. Семействата са били с по много деца, сега вече не. Много от младите работят по еко лоджи като нашата или в града.
Главният проблем в джунглите е, че са идеалния терен за развиване на наркобизнеса. Не можеш да хванеш какво и къде се случва. Ако нещо се объркаш и подминеш неначертаните граници с лодката по реката, те грози опасност от изчезване. Говори се, че има нелегални летища и какво ли още не по тези тъмни джунгли. Та дори и да не ви е страх от чудните животни и растения, които може да ви срещнат, не ходете сами в джунглата - защото гигантската мравка, ягуарът и движещите се лиани съвсем не са най-отровните или опасни същества. Обикновените хора от общностите си знаят това и знаят къде да не ходят. Има ред.
 |
| побрахме се |
 |
| Писта в средата на джунглата |
парк и само определени туроператори имат правото да водят туристи в собствените си еко лоджи, където работят хора от местните племена. Тези хора познават джунглата най-добре, тъй като те живеят там от векове и по този начин успяват да си запазят традициите а и да зарадват туристите, показвайки им ги. Преди и ние да станем едни от тези туристи, трябваше да спим една вечер в Руренабаке(Rurrenabaque), защото нашето пътешествие трябва да започне на следващата сутрин. Късмет ли е какво ли е, но тази вечер беше празника на града. Като нашите селски събори. Имаше столове и маси със силна музика на живо и ядене и пиене. Имаше сергии за какво ли не и разбира се местните се забавляваха много. Купонът свърши чак на другата сутрин, когато ние потегляхме към дълбоката джунгла.
 |
| Ергените |
 |
| Пристанището и обитателите му |
 |
| И в най-големия пек празникът трябва да се захранва:-) |
 |
| Не е лесно да се празнува на 120% влажност |
Главното занимание в района е разхождането в джунглата и разглеждане на какви ли не растения и инсекти, а ако си късметлия и много животни. Има много обозначени от местните хора пътеки и всичките имат имена на стария език кечуа, който и тук се поддържа от тази общност, която се опитва да запази начина на живот на прадедите си.
Трудно ни е да запомним странните имена на всичко, което видяхме. Имаше огромни дървета на по 400/500 години. Разбира се около тях се беше намотал един вид фикус, който след години ще ги убие и ще стане едно огромно дърво на гърба на многолетниците. Видяхме ходеща палма, да буквално, в борбата за слънчева светлина накланя се в посока на мястото от където идва светлина и от стеблото надолу пуска нов корен, като крак и така се придвижва към светлината. Приличаща на нея, но различна е палмата чаша, защото на местните им прилича на такава. Мравки какви ли не, имаше едни огромни около 2-3 сантиметра и отровни. Казват ако те ухапе ще чувстваш силна болка поне 3-4 часа и след това ти минава. Имаше и мравки, които носят парчета от листа с които правят гнездото си. Така хранат специален сорт гъбички, от които после те се хранат. Красиви сa да ги гледаш само как неуморно носят многократно по-големите от тях парчета зелени листа. Видяхме и много различни гъби, все пак е дъждовен сезон. Научихме за тях и обръщахме им внимание защото с нас там допътува и група учени от Америка и Европа специализирани в откриването на нови видове гъби и гъбички. Част от тях бяха автори на книгата за видовете гъби в амазонските джунгли, но за около час намериха поне десетина нови видове. Оставихме ги да търсят, защото с тяхното темпо щяхме да видим много малко от джунглата, а пък ние не сме кой знае какви фенове на гъбите :)
Видяхме и разбрахме какво значи свободата за животните, когато си живеят в естествената си среда. Няколко макаота пееха безгрижно и чупеха клонки от високите дървета. Нищо общо с макаотата от клетките в зоологическите градини. Няколко вида маймуни можеха да се видят по близките дървета, даже и инсектоядните малки и черни тамарини преминаха през срама си и благоволиха да се покажат пред жадните ни погледи. Много от видяното остана запечатано в спомените ни, защото за да бъдат заснемани някой трябва да седи в джунглата и да дебне специално за това, което не беше нашата цел на посещението. Разходки се правеха сутрин и след обед. А между тях сиеста в хамаците пред стаите. В тези почивки можеше да се видят малки инсекти и птички, които навестяват цветята. Най-якото там беше възможността да видиш колибри на живо. Толкова бързо и за кратко време минава, че не си и помисляш да снимаш.
Има определени места в джунглата с кал от клей, където много животни минават да си набавят минерали и сол. Най - честите им гости обаче са им дивите прасета. Успяхме да видим няколко групи от по няколко десетки прасета. Толкова са чувствителни, че ако малко повече се доближиш, намирисват те, скърцат със зъби и за секунда две изчезват в гората. Не бяха толкова срамежливи обаче, когато една сутрин дойдоха в двора до кухнята да търсят храна.
Направихме и една нощна разходка, като начало много тъмно между тези дървета и обилна растителност. Обаче звуци всякакви и светли очички на инсекти отразяващи светлината на фенерите. Късно се сетихме че може да заснемем видео, но ето каквото се получи.
На другия ден направихме разходка нагоре по реката, като за целта имахме нужда от лодка. Срещнахме птици и дебнехме прасета. На връщане обаче вместо с лодка върнахме се навряни в надути гуми от тир. Много забавно преживяване :) и не, нямаше пирани и крокодили да довършат надупчените от комари задници.
В една от нашите разходки в гората, разтрихме листа на специално растение и се боядисахме в червени. Но не за бойно боядисване се ползвало, а за оцветяване на дрехи. Няколко седмици след това имахме следи по пръстите:-) Опитахме да идем на риболов за пирани. Само дето в дъждовния период расителността ни изненада - езерцата бяха покрити от гъста зеленина и нямаше как да виждаме дали и какво ловим. Не рискувахме да бръкнем с пръст да проверим за някоя пиранка за мезе.
Главният проблем в джунглите е, че са идеалния терен за развиване на наркобизнеса. Не можеш да хванеш какво и къде се случва. Ако нещо се объркаш и подминеш неначертаните граници с лодката по реката, те грози опасност от изчезване. Говори се, че има нелегални летища и какво ли още не по тези тъмни джунгли. Та дори и да не ви е страх от чудните животни и растения, които може да ви срещнат, не ходете сами в джунглата - защото гигантската мравка, ягуарът и движещите се лиани съвсем не са най-отровните или опасни същества. Обикновените хора от общностите си знаят това и знаят къде да не ходят. Има ред.
Последният ден ни донесе това, което очаквахме най-много - дъжд! Не може да си в дъждовни гори в дъждовния период няколко дни и да не вали! Вече почти се бяхме нарекли метеорологични феномени(дъжд в двете пустини Атакама и около Наска) и суша в джунглата. Обаче най-накрая стигнахме до нирваната, в която се унасяш в хамака под музиката на хилядите едри дъждовни капки и липсата на комари! А растенията растяха със секунди и се съживяваха от дните бездъждие. Лека-полека джунглата възстановяваше енергията си!
Още от обиколката на Южна Америка
