Китай за мен ще си остане от онези места, забулени в илюзии, стереотипи и смог. За държава с такива размери и такова население не е трудно всяко изказване и всеки стереотип да са верни, поне за някаква малка извадка от няколко милиона. И за да не робуваме на новините и мненията на хората, защо да не отидем и да не видим сами?
След месец в Пекин приемах всичко съвсем спокойно и дори се наслаждавах на всичките комични ситуации и несгоди. Как се стигна до там? Не без препятствия.
Всяка столица си има предимства и минуси. Много и различни хора можеш да срещнеш там. За 20 и няколко милиона времето тече различно. Всеки бърза, хаосът по улиците е нормалното движение за пекинци. Всеки ден по няколко пъти ми се налага да...
...пресичам скромно кръстовище с по три ленти в посока. Не е проблемът броя на лентите, а броят на коли, камиони, автобуси, триколки, колела, каруци, рикши, мотори, ако щеш и скейтбордисти. Всеки си има собствено мнение за лентата, която да ползва и посоката, която да поддържа. За траекторията няма да говорим - ако четка, напоена с боя минаваше по всеки щрих на всяко превозно средство, това кръстовище щеше да е най-големият абстрактен шедьовър.
Макар и сега да гледам така поетично на нещата, още помня как виждах живота ми да се съкращава при всяко пресичане. И това не е единичен случай, трафикът е такъв навсякъде в Пекин, особено зоната преди второто околовръстно. Да, градът има няколко пръстена от околовръстни шосета, като до седем със сигурност съм виждала, и преминаването от едно към друго може да отнеме часове в час пик.
Не знам кога започва и свършва час пик в Пекин, нито в Шанхай. Казват че има диапазон, но някак си след последното коварно задръстване в 11 вечерта, не смятам че този час пик свършва някога. С наземен транспорт никога не можеш да си сигурен дали и кога и къде ще стигнеш. А подземният не винаги върши достатъчно добра работа, колкото и краката да са готови да довършват започнатия подвиг. Час пик е просто начин на живот и колкото по-бързо разбереш зависимостите и закономерностите му, толкова по-малко ще му се наслаждаваш от вътрешността на някое такси. Като стана дума за такси, в Пекин няма достатъчно таксита. В час пик дори комбинацията от безрасъдство да стоиш по средата на пътя между вилнеещи моторни и безмоторни обекти и желанието да се спазариш за фиксирана сума, по-голяма от тази, която би показал броячът не стига да стигнеш до заветното возене.
От 34 минути сутрин за хващане на такси смалихме до 10, в някои случаи незабавно, но това не решава проблема с липсата на достатъчно таксита. Иначе шофьорите имат нужда от адреса с достатъчно големи букви на китайски и мотивиращо разстояние, може да бъде и късо. Рядко някой ще се опита да забрави брояча без предварителна уговорка. И тази честност е подкрепена със забавни радиопрограми на китайски или караоке песни!
Шанхай привлича хиляди шопинг маниаци с лъскавите си молове, пълни с още по-лъскави артикули. Ние не отидохме на пазар, а пазарът дойде при нас. Още хващайки първото метро, на големия подлез под Shanghai Railway Station, съзряхме огромния пазар, дълъг почти километър. Километър със сергии, предлагащи от евтина електроника до евтино бельо. При такава възможност, директно предоставена от съдбата - не сме запазвали ние хотел в близост до този подземен шопинг рай - нямаше как да не се възползваме. Увеличихме багажите си с по една резервна батерия на многообещаваща марка и няколко десетки силиконови чорапи. И ние сме хора, които търсеха перфектното съотношение цена-качество, затова се наложи да влезем в пререкания с някои продавачи, които се бяха подвели по нашите западни физиономии. Но всичко е добре, когато торбите са пълни, а портмонетата - не съвсем празни. И така ние понапазарувахме в столицата на пазаруването - Шанхай.
Излизайки от големите градове, се насочихме към провинцията Юннан и летището на Кунминг.
Оказа се, че този малък провинциален град има с какво да ни изненада - като започнем от архитектурното чудо на самото летище и минем през обяда ни с помело. Гидът ни доста време се чуди какви сме будали, защото въпреки летищните цени, този обяд му излезе доста евтин. В Кунминг бяхме настанени до студентския квартал, който беше изненадващо приятен, пълен с живот и барове, в които се говори (само) китайски. Уцелихме и най-якото улично барбекю, където отново бяхме гвоздея на вечерната програма - и не успяхме да предотвратим тоновете люто върху шишчетата. Комбинацията от неизвестни животни(зеленчуци?) на шишче и козунак беляза вечерта. Поне в купуването на ледена бира се бяхме усъвършенствали.
Около Кунминг посетихме няколко природни красоти, които бавно се пренесоха в тътен от влак по пътя за Дали.
Нощният влак се оказа чист и дори приятен, за малко да съжалим, че само веднъж ще го ползваме. Обаче преди качването и преди слизането битовизмите ни върнаха в реалността. Първо на гарата в Кунминг се поборихме доста за място в огромното хале на чакащите. Дори люпенето на семки не компенсира за мръсотията наоколо и липсата на лично пространство. Малко преди да слезем от влака в 6 сутринта, хиляди хора запушиха преносно и буквално тоалетните, за да... си мият зъбите. Всякакви течности допринасяха за хубавите аромати наоколо - от вода с паста за зъби до разтворими нудъли навсякъде.
В Дали имахме щастието да се насладим на истински автентичен съботен пазар в едно малко селце, където както сигурно се досещате, няма нещо, което да не се продава. Освен добри търговци, хората и животните в този район бяха и добри актьори - дори кормораните, които разиграваха етюда "да уловим риба и да не я изядем" в езерото Ерхай.
Лиджианг е друго закътано градче, пълно с автентична архитектура и традиции. Хората Наши са артисти с голям потенциал и не голяма слава. От друга страна, там пробвахме и публичното здравеопазване и бяхме поразени от скоростта и професионализма на лекарите, диагностиката и лечението. Не на последно място - цялото упражнение ни излезе почти безплатно(платихме само лекарствата и символична такса) и си казахме "уау" на положителното преживяване. Като изключим неприятностите от самата болест и нуждата от преводач(който ние имахме и сме благодарни как се отзова) - това беше една спечелена битка между Големите Носове и Китай.
След още природни красоти и спиращи дъха гледки бавно и полека наближихме местното Шангри-ла, или Шангри-ла-то на Китай. Мислехме си, че сме на мястото за безкрайна медитация и монашеско спокойствие, но събитията се оказаха контрастни на природата и стереотипа. По пътя за селцето, някакъв дядо се хвърли под буса ни и след едночасова разправия с шофьора, гайда ни, един монах, момиче с брадва и някакви други по-скучни участници, се оказа че и в Китай хората се хвърлят под коли, за да вземат някой юан. Като придобиха парите(опитахме се да снимаме видео на този процес), дядото изведнъж забрави за "счупения" си крак и заприпка по шосето в търсене на следващата си жертва. Нашият гид се постара да направи целия ни престой с или около него забавен. Дали подхвърляше по някой иновативен комплимент или гръмко се проваляше в опитите си да бъде гид, някак си приехме неговата персоналност и след три дни въздържание от това да му посегнем физически, мъдро изляхме нашата обратна връзка към него в писмен вид.
Продължавайки към провинцията Гуилин бяхме изненадани от влажното и горещо време и спокойствието на този 6-милионен град. Не успяхме да се изгубим дори, понеже намерихме много отзивчива ученичка, която не само ни упъти, но и ни заведе докъдето бяхме тръгнали. Така можахме да се насладим на живия център на града и на уникалните пейзажи наблизо - карстовите хълмове, долината на река Ли, оризовите тераси. В едно от забравените планински селца бяхме приятно изненадани от местните жени, които не само имат коси, дълги до 2 метра, но и знаят как да те изпратят със здраве. Така, ощипани по дупетата, си тръгнахме с усмивка на лицето и надяваме се много здраве, като си спомнихме да гледаме позитивно на света и да ценим традициите. Защото усмивката и позитивизма са правилното отношение към живота и света. Щип, ох на бабаааа!
Тези моменти имат за цел да представят многото лица на Китай - където всеки може да намери нещо за себе си. И докато месец или два не стигат за нищо в Китай и друго става ясно - дори и за един ден там няма да скучаете, дори и да искате!
Прочетете още за Китай...
След месец в Пекин приемах всичко съвсем спокойно и дори се наслаждавах на всичките комични ситуации и несгоди. Как се стигна до там? Не без препятствия.
Всяка столица си има предимства и минуси. Много и различни хора можеш да срещнеш там. За 20 и няколко милиона времето тече различно. Всеки бърза, хаосът по улиците е нормалното движение за пекинци. Всеки ден по няколко пъти ми се налага да...
...пресичам скромно кръстовище с по три ленти в посока. Не е проблемът броя на лентите, а броят на коли, камиони, автобуси, триколки, колела, каруци, рикши, мотори, ако щеш и скейтбордисти. Всеки си има собствено мнение за лентата, която да ползва и посоката, която да поддържа. За траекторията няма да говорим - ако четка, напоена с боя минаваше по всеки щрих на всяко превозно средство, това кръстовище щеше да е най-големият абстрактен шедьовър.
Макар и сега да гледам така поетично на нещата, още помня как виждах живота ми да се съкращава при всяко пресичане. И това не е единичен случай, трафикът е такъв навсякъде в Пекин, особено зоната преди второто околовръстно. Да, градът има няколко пръстена от околовръстни шосета, като до седем със сигурност съм виждала, и преминаването от едно към друго може да отнеме часове в час пик.
Не знам кога започва и свършва час пик в Пекин, нито в Шанхай. Казват че има диапазон, но някак си след последното коварно задръстване в 11 вечерта, не смятам че този час пик свършва някога. С наземен транспорт никога не можеш да си сигурен дали и кога и къде ще стигнеш. А подземният не винаги върши достатъчно добра работа, колкото и краката да са готови да довършват започнатия подвиг. Час пик е просто начин на живот и колкото по-бързо разбереш зависимостите и закономерностите му, толкова по-малко ще му се наслаждаваш от вътрешността на някое такси. Като стана дума за такси, в Пекин няма достатъчно таксита. В час пик дори комбинацията от безрасъдство да стоиш по средата на пътя между вилнеещи моторни и безмоторни обекти и желанието да се спазариш за фиксирана сума, по-голяма от тази, която би показал броячът не стига да стигнеш до заветното возене.
От 34 минути сутрин за хващане на такси смалихме до 10, в някои случаи незабавно, но това не решава проблема с липсата на достатъчно таксита. Иначе шофьорите имат нужда от адреса с достатъчно големи букви на китайски и мотивиращо разстояние, може да бъде и късо. Рядко някой ще се опита да забрави брояча без предварителна уговорка. И тази честност е подкрепена със забавни радиопрограми на китайски или караоке песни!
Шанхай привлича хиляди шопинг маниаци с лъскавите си молове, пълни с още по-лъскави артикули. Ние не отидохме на пазар, а пазарът дойде при нас. Още хващайки първото метро, на големия подлез под Shanghai Railway Station, съзряхме огромния пазар, дълъг почти километър. Километър със сергии, предлагащи от евтина електроника до евтино бельо. При такава възможност, директно предоставена от съдбата - не сме запазвали ние хотел в близост до този подземен шопинг рай - нямаше как да не се възползваме. Увеличихме багажите си с по една резервна батерия на многообещаваща марка и няколко десетки силиконови чорапи. И ние сме хора, които търсеха перфектното съотношение цена-качество, затова се наложи да влезем в пререкания с някои продавачи, които се бяха подвели по нашите западни физиономии. Но всичко е добре, когато торбите са пълни, а портмонетата - не съвсем празни. И така ние понапазарувахме в столицата на пазаруването - Шанхай.
Излизайки от големите градове, се насочихме към провинцията Юннан и летището на Кунминг.
Оказа се, че този малък провинциален град има с какво да ни изненада - като започнем от архитектурното чудо на самото летище и минем през обяда ни с помело. Гидът ни доста време се чуди какви сме будали, защото въпреки летищните цени, този обяд му излезе доста евтин. В Кунминг бяхме настанени до студентския квартал, който беше изненадващо приятен, пълен с живот и барове, в които се говори (само) китайски. Уцелихме и най-якото улично барбекю, където отново бяхме гвоздея на вечерната програма - и не успяхме да предотвратим тоновете люто върху шишчетата. Комбинацията от неизвестни животни(зеленчуци?) на шишче и козунак беляза вечерта. Поне в купуването на ледена бира се бяхме усъвършенствали.
Около Кунминг посетихме няколко природни красоти, които бавно се пренесоха в тътен от влак по пътя за Дали.
Нощният влак се оказа чист и дори приятен, за малко да съжалим, че само веднъж ще го ползваме. Обаче преди качването и преди слизането битовизмите ни върнаха в реалността. Първо на гарата в Кунминг се поборихме доста за място в огромното хале на чакащите. Дори люпенето на семки не компенсира за мръсотията наоколо и липсата на лично пространство. Малко преди да слезем от влака в 6 сутринта, хиляди хора запушиха преносно и буквално тоалетните, за да... си мият зъбите. Всякакви течности допринасяха за хубавите аромати наоколо - от вода с паста за зъби до разтворими нудъли навсякъде.
В Дали имахме щастието да се насладим на истински автентичен съботен пазар в едно малко селце, където както сигурно се досещате, няма нещо, което да не се продава. Освен добри търговци, хората и животните в този район бяха и добри актьори - дори кормораните, които разиграваха етюда "да уловим риба и да не я изядем" в езерото Ерхай.
Лиджианг е друго закътано градче, пълно с автентична архитектура и традиции. Хората Наши са артисти с голям потенциал и не голяма слава. От друга страна, там пробвахме и публичното здравеопазване и бяхме поразени от скоростта и професионализма на лекарите, диагностиката и лечението. Не на последно място - цялото упражнение ни излезе почти безплатно(платихме само лекарствата и символична такса) и си казахме "уау" на положителното преживяване. Като изключим неприятностите от самата болест и нуждата от преводач(който ние имахме и сме благодарни как се отзова) - това беше една спечелена битка между Големите Носове и Китай.
След още природни красоти и спиращи дъха гледки бавно и полека наближихме местното Шангри-ла, или Шангри-ла-то на Китай. Мислехме си, че сме на мястото за безкрайна медитация и монашеско спокойствие, но събитията се оказаха контрастни на природата и стереотипа. По пътя за селцето, някакъв дядо се хвърли под буса ни и след едночасова разправия с шофьора, гайда ни, един монах, момиче с брадва и някакви други по-скучни участници, се оказа че и в Китай хората се хвърлят под коли, за да вземат някой юан. Като придобиха парите(опитахме се да снимаме видео на този процес), дядото изведнъж забрави за "счупения" си крак и заприпка по шосето в търсене на следващата си жертва. Нашият гид се постара да направи целия ни престой с или около него забавен. Дали подхвърляше по някой иновативен комплимент или гръмко се проваляше в опитите си да бъде гид, някак си приехме неговата персоналност и след три дни въздържание от това да му посегнем физически, мъдро изляхме нашата обратна връзка към него в писмен вид.
Продължавайки към провинцията Гуилин бяхме изненадани от влажното и горещо време и спокойствието на този 6-милионен град. Не успяхме да се изгубим дори, понеже намерихме много отзивчива ученичка, която не само ни упъти, но и ни заведе докъдето бяхме тръгнали. Така можахме да се насладим на живия център на града и на уникалните пейзажи наблизо - карстовите хълмове, долината на река Ли, оризовите тераси. В едно от забравените планински селца бяхме приятно изненадани от местните жени, които не само имат коси, дълги до 2 метра, но и знаят как да те изпратят със здраве. Така, ощипани по дупетата, си тръгнахме с усмивка на лицето и надяваме се много здраве, като си спомнихме да гледаме позитивно на света и да ценим традициите. Защото усмивката и позитивизма са правилното отношение към живота и света. Щип, ох на бабаааа!
Тези моменти имат за цел да представят многото лица на Китай - където всеки може да намери нещо за себе си. И докато месец или два не стигат за нищо в Китай и друго става ясно - дори и за един ден там няма да скучаете, дори и да искате!
Прочетете още за Китай...
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Коментирайте на воля!