Уатаму(Watamu) е мястото, където италианската и африканската култури се срещат, за да потвърдят възможността си за съвместно съжителство. В миналото Уатаму е било рибарско селище, сега привлича с красивите си плажове и островите, които се получават по време на прилив. Тогава и старите рибарски лодки се превръщат в туристически лимузини за циркулиране между островите и шнорхелуване. На брега е особено приятно късния следобед, когато плажовете се пълнят с местни , главно деца, и техният смях допълва шума на вълните. Намерихме си приятелка на плажа - по-точно тя сама ни намери и реши да поостане.
От наслагването на италианци по тези места има няколко важни обрата. Първо, италианският е официален език за всички. Второ, да ядеш хубава пица и паста е лесно, да ядеш нещо друго - почти невъзможно.
Успяхме да се набутаме без да искаме в неопетнен от чужденци квартал - не беше от най- приветливите места, но пък нищо лошо не ни се случи. Многото забутани сергии и магазинчета се оказа, че работят като шивашки цехове и правеха сами всички дрехи и джапанки, които после продаваха къде ли не. Готиното чувство да носиш нещо made in Kenya, и то без да виждаш изфабрикуван етикет... Да не говорим за цените, които противно на факта, че всичко се прави на ръка, бяха по-ниски от тези на азиатските стоки по света. Например избираш си два плажни шала с готини кенийски мотиви и след два часа имаш два панталона направени по твоите мерки. Цялото удоволствие струваше около 26 лева. От автентичния квартал нямаме нито една снимка, понеже не искахме да си показваме фотоапаратите. Само от резултата от пазара на джапанки с мъниста.
Във Уатаму се навигирахме главно с една ръчно пред нас нарисувана карта от нашата домакиня(италианка, разбира се). Най-далечният плаж беше на 300 шилинга разстояние, и се оказа забележителна част от морския резерват Малинди Ватаму. Тук беше мястото, където поиграхме на шубе с водата, чакахме да сe покачи дотолкова, че да не ни намокри, барабар с багажа. Тук направихме и пазарлък за сувенири на импровизирания плажен търговски център.
Наситихме се и на транспорт. Освен кракомобилите, ползвахме и такси-туктук и такси-мотор. Важното е да се усеща вятъра. Тогава и жегата не прави такова впечатление. А за по-големите разстояния се потвърди, че да идеш да питаш и да се пазариш сам дава по-добри резултати отколкото да разчиташ на услужливите италианци, които се изживяват като местните робовладелци там.
Последната вечер хапнахме суахили вкусотийки приготвени от готвач кениец, обучаван от английски майстори на кухнята, които комбинирахме с насладата от бяло южноафриканско вино. На всичкото от горе цените бяха много добри, а мястото - уединено с готина музика и небето пълно със звезди над нас. Ех само ако го бяхме намерили по-рано :-) Даже проверихме, че и стаите са хубави и цените са далеч по-добри отколкото цените в къщата на нашите баба и дядо италианци.
Да ви е вкусно :)
 |
| Футболен мач по залез |
 |
| Започва да се пълни:-) |
От наслагването на италианци по тези места има няколко важни обрата. Първо, италианският е официален език за всички. Второ, да ядеш хубава пица и паста е лесно, да ядеш нещо друго - почти невъзможно.
Успяхме да се набутаме без да искаме в неопетнен от чужденци квартал - не беше от най- приветливите места, но пък нищо лошо не ни се случи. Многото забутани сергии и магазинчета се оказа, че работят като шивашки цехове и правеха сами всички дрехи и джапанки, които после продаваха къде ли не. Готиното чувство да носиш нещо made in Kenya, и то без да виждаш изфабрикуван етикет... Да не говорим за цените, които противно на факта, че всичко се прави на ръка, бяха по-ниски от тези на азиатските стоки по света. Например избираш си два плажни шала с готини кенийски мотиви и след два часа имаш два панталона направени по твоите мерки. Цялото удоволствие струваше около 26 лева. От автентичния квартал нямаме нито една снимка, понеже не искахме да си показваме фотоапаратите. Само от резултата от пазара на джапанки с мъниста.
Във Уатаму се навигирахме главно с една ръчно пред нас нарисувана карта от нашата домакиня(италианка, разбира се). Най-далечният плаж беше на 300 шилинга разстояние, и се оказа забележителна част от морския резерват Малинди Ватаму. Тук беше мястото, където поиграхме на шубе с водата, чакахме да сe покачи дотолкова, че да не ни намокри, барабар с багажа. Тук направихме и пазарлък за сувенири на импровизирания плажен търговски център.
Наситихме се и на транспорт. Освен кракомобилите, ползвахме и такси-туктук и такси-мотор. Важното е да се усеща вятъра. Тогава и жегата не прави такова впечатление. А за по-големите разстояния се потвърди, че да идеш да питаш и да се пазариш сам дава по-добри резултати отколкото да разчиташ на услужливите италианци, които се изживяват като местните робовладелци там.
Последната вечер хапнахме суахили вкусотийки приготвени от готвач кениец, обучаван от английски майстори на кухнята, които комбинирахме с насладата от бяло южноафриканско вино. На всичкото от горе цените бяха много добри, а мястото - уединено с готина музика и небето пълно със звезди над нас. Ех само ако го бяхме намерили по-рано :-) Даже проверихме, че и стаите са хубави и цените са далеч по-добри отколкото цените в къщата на нашите баба и дядо италианци.
Да ви е вкусно :)
