Това е историята на нашия живот като кенийци. Живяхме в едно крайбрежно село, в къщата на прекрасно семейство. В началото не знаехме, че всичко ще е толкова автентично. Когато стъпихме за пръв път в село Mwechema, областта на плаж Tiwi, Момбаса, осъзнахме, че очакванията ни ще бъдат надминати. По-точно - очакванията ни бяха дребна незначителна частица от цялото преживяване. Надяваме се следващите редове да показват живота на щастливите хора, каквито бяхме и ние там. Точно обратно на това, което ни бива натрапвано от общественото некомпетентно мнение на масата, която не е помирисвала и вкусвала Африка.
Ден 1
След дълъг път от резервата
Цаво стигнаxме до бензиностанция X, където ни причакваха нашите домакини. Всичко се случи благодарение на това, че нашият шофьор ни услужи с телефон и се уговори къде точно да ни остави. Разделихме се с усмивка - всеки продължаваше по своя път - той към семейството си, за да посрещнат заедно новата година, ние към селото.
Никога не съм предполагала, че точно в дърветата срещу бензиностанцията започва нашето село. Завлачихме багажа между дървета и постройки, по едно време стигнахме до красива беседка и няколко къщурки - нашия дом. В села като това не може да се говори за огради, заключване, пътища. Всичко е отворено и чувството е все едно се разхождаш в голяма градина. Всеки може да влезе в твоята банда(характерна къщурка) или при твоите животни, но никой не си и помисля да открадне нещо. Пътеките са не от пръст, а от пясък. Точно захвърлили багажа и поседнали на сянка, идват нашите welcome drinks - млад кокосов орех, който пред нас отрязват от дървото единия от синовете и братът на Рама. Говорим си с тях, опознаваме се. Целият "бизнес" с туристите е в името на заплащане на образованието на децата. Имат 4 сина и всичките са ходили на училище (понеже някои деца от малки просто ги разпределят в групата "няма да ходи на училище"). Лека-полека се запознаваме и с други братя, с майката, лелята, съседите и братовчедите. Голямо семейство. Към него принадлежат и домашните любимци Нелсън и Мандела. Те са куче и маймуна, но са братя. Увлечени в попиване на всичко около нас почти сме забравили колко сме жадни. Отиваме към добре познатата ни бензиностанция за вода. Може и да се познаваме от час-два, но вече сме чули че за кола и фанта хората умират, позволяват си веднъж годишно. Решаваме да направим изненада, макар и нездравословна - всички попиват всяка глътка с такова удоволствие!
 |
| Нелсън |
 |
| вътре в нашата банда |
 |
| Всекидневната |
 |
| Нелсън и Мандела - най-добри приятели |
Салим решава да ни заведе до плажа. Вървим около 30 минути по пътеки, по които сами да сме се изгубили 100 пъти. Стигаме до плажа, огромна широка искрящо бяла ивица с тюркоазени води. Ще се гмурнем, няма как. За нас водата е като чай, а на Салим му е студено. Все пак си е зима там. Овъргалваме се в пясъка като в брашно и се насочваме към вкъщи. Мързи ни да вървим и причакваме един тук тук на главния път - след което следва най-екстремното возене. Имаме чувството, че с някое коляно ще забършем дърво, или че на поредната дупка ще ни се разхвърчат органите във въздуха. С размерите си определено не сме създадени за тези пътища.
За вечеря се е събрала голяма компания - 6 шведи, 2 канадки, 1 италианка(тя и до днес май живее там). Ядем сготвеното от майката Алис и нейната помощничка Иша. Освен че си облизваме пръстите, говорим за преживяванията си от Африка и кой от кой по-впечатлен...
 |
| Част от компанията |
Така в игри и приказки, под мъждукащите керосинови лампи, се пренасяме към първата ни нощ в селото, и до момента липсата на електричество не ни е направила впечатление...
Ден 2
Ставаме - спали сме като къпани бебета. Навън се е събрала компания от момичета, които скачат на въже. Как да не се пробваме и ние? Забравили сме колко е трудно. Поне децата се забавляваха искрено на опитите за подскоци. Междувременно, с маймунката Нелсън сме си станали приятели, постоянно се навърта около нас и ние сваляме гарда - та това е една малка сладка маймунка. И така Наце си остана препикан съвсем безнаказано от малкия Нелсън.
По това време вече бяхме забелязали, че повечето хора в селото нямат много дрехи, и често ходят със скъсани и опърпани дрехи. За тях това едва ли беше проблем, те си бяха щастливи, но ние пък решихме да споделим някои от нашите - ние и без това имаме повече, отколкото можем да носим. И най-приятното чувство е когато дадеш на някое дете твоята дрешка, и то дори не вярва, че може да му направиш такъв подарък. Очите му е отварят широко и усмивката цъфва на лицето, а ти се разтапяш от радост.
 |
| Играе си само, където го оставиш |
За днес планът ни беше да лентяйстваме на плажа, стигайки до него по реката, която се влива в морето. Повървяхме до река Кокона, където имаше специален лодкар да прекарва хора от единия до другия бряг. Ние обаче искахме да преплаваме по цялото течение до устието, и чинно си чакахме двамата лодкари със специални лодки за толкова много(дебел) народ. В Кения не трябва да се бърза за никъде. Всичко там се случва със собствените си темпове и няма за какво да бързаш, както и няма какво да ти причинява стрес. Докато чакаме на сянка край реката, няколко момчета ни включват в играта си на футбол. Най-забавно е като топката падне в реката и някой се съблича и хвърля, за да я вземе. Хем го е срам, хем знае, че няма как да не вземе топката. Нашата компания им зае топка да си поиграят, защото иначе играеха с няколко увити парцала в мрежа.
 |
| Салим е най-добрият! |
 |
| Тук водим във временната класация |
Качихме се на лодката и се завихме по течението на реката, в импровизирано състезание между двете лодки. Да се возиш беше забавно, да гребеш - едва ли. С наближаването на устието скочихме и заджапахме към пясъка. Оказа се, че Tiwi е доста дълъг плаж, но ходенето си заслужаваше. С най-голям кеф се пльоснахме под палмите и денят продължи с мързелуване, плуване, игри и обяд на този великолепен и почти неопетнен плаж. Преди залеза отидохме да видим природен басейн между морето и скалите, с формата на Африка. По пътя до там не си взехме обувките и ходехме като нескопосани нестинари - то не бяха шишарки, бодли и какво ли още не. Нашия приятел Салим се сабу бос от съпричастност. Какви неща се опитваме да правим, а още не можем да ходим боси в гората...
 |
| Водорасло-гердан |
Пътят ни на обратно беше с мото-такси този път. Горкото моторче и шофьорът му, който се опитваше със собствената си тежест да компенсира за нашите две тежести. За тези тежести вкусната вечеря допринесе отново. Изненадата беше малки октоподчета, които вкусихме от куртоазия, но после ни хареса.
 |
| Иша готви октопод |
Ден 3
 |
| Нелсън спи в пещта |
Днес вече бяхме стигнали максимума на релаксиране и лежерстване за три дни. Прекарахме сутринта в разговори, ядене на плодове и обменяне на контакти. Нашите приятели от Швеция трябваше да потеглят, макар и да не им се тръгваше. Вече имахме много приятели от селото, които просто спираха при нас, кои да си играят, кои да ни видят и поздравят. Решихме да се наснимаме с нашите домакини, докато светлината е добра. По-късно, вече закъсали за кеш, бяхме заведени в близкото градче Укунда. Нашият приятел Джума се кълнеше, че ще ни заведе на безопасно място да обменим долари в шилинги - и такова беше. Не знам дали той пазеше респект, или просто си беше такова - но безистенът си е безистен и нашите градски европейски душици потрепнаха. След успешната сделка, без странични проблеми, отидохме в бар "40 крадци" да полеем успеха с обяд и бира. Плаж Диани беше далеч по-известен и населен, но пак великолепен и имахме по 60 квадратни метра за себе си.
А пътят до Укунда беше много забавен - най-накрая се возихме в местни матату. Малки ванчета, където винаги има място за всеки, който ги чака. Ние като чужденци бяхме удостоени с честта да седим, макар и на четвърт дупе, докато някои пътници нямаха този късмет и висяха по вратите. На фона на жегата и липсата на каквото и да е пространство, силната дива музика беше очаквания завършващ елемент. Толкова ни хареса, че искахме да хванем пак едно матату на връщане от града и плажа. Но направихме нешо много по-смислено - отидохме в един супермаркет и купихме две топки, много бонбони, други уреди за игра.
Една нова топка събра всички деца от селото за под 3 минути, за старата парцалена топка никой вече не се сещаше. Децата бяха много креативни и си измисляха нови игри. Другото впечатляващо беше как всеки се добираше до топката и нямаше караници и кавги. Дисциплина, която досега не сме виждали от възпитаници на което и да е реномирано учебно заведение. Заради бонбоните много деца се престрашиха да дойдат да ни кажат здрасти, беше страхотно социално преживяване за тях и нас.
 |
| Самоорганизираха се |
Ето какво нахвърляхме като дойде нощната муза:
Семейството на Рама държи да се чувстваш като у дома си.
Под песента на щурците и миризмата на керосин минава последната ни вечер в село М. Седем вечерта е, но е тъмно и вече не минава никой. Ние сме на сравнително оживено място в селото и често минават хора покрай нашата така да се каже всекидневна. През деня и много деца се събират да играят на двора до нас, макар че тук всичко е двор. На огнището готвят октопод.
Когато и да си измиеш краката, само от няколкото метра до къщичката ти отново стават пясъчни. Истинска благословия да имат пясък, а не пръст по пътеките. На някои плажове такъв пясък е лукс. А на плажовете до селото пясъкът става искрящо бял. Водата над него, яркозелена и яркосиня. Но за друго искрящо бяло си мечтаят там - надяват се да видят и пипнат сняг. Как може да им донесем сняг, освен в преспапие? Странно нещо, ние мечтаем за бял пясък, те за сняг. Ние с радост консумираме всички за нас екзотични плодове, които растат навсякъде там, ананас, манго, банан, а те пък най-много копнеят за ябълки, защото са рядкост и много скъпи. Човек иска каквото не може да има.
Електричество и гореща вода се оказва да не са съществено нужни за нормален живот. Добре разпален огън, керосинови лампи и мрежи за комари помагат за пълноценни вечери и спокойни нощи.
Да живееш като кениец може да бъде малко шокиращо, най-вече защото разбираш неща за себе си, които може да не ти харесат. При всички случаи това е едно от най-ценните и помнещи се преживявания в живота.
