Който гледал водопади гледал, който не - да е гледал. Заминаваме за Парагвай на самата Коледа, така празнично слагаме раниците и хващаме доста празния рейс до бразилската граница. След двайсетина минути обиколка из празните улици на Фоз до Игуасу, автобуса ни остави на брега на река Парана. Там беше бразилската граница, минахме проверката за нула време и тръгнахме по Моста на Приятелството пеша.
Още от обиколката на Южна Америка
След около един километър разходка по моста, оросени чела, влажни тениски на гърбовете и паспорти в ръцете казахме ола на парагвайския митничар. Колегата му ни попита дали пък не сме от Италия и след като уточнихме произхода ни, имахме готини червени печати в паспортите, беше Коледа все пак. По този повод не беше сигурно дали ще има автобус от границата до автогарата на Сиудад дел Есте, та един човек ни закара с колата си срещу съответна сума гуарани. После прочетохме, че сме ходили по улиците на най-опасния град в Парагвай :-) Пак някой, дето не е стъпвал там, се е раздал.
На гарата Коледно настроение кипи, няма кой да те наплюе, само един кондуктор врещи "Асунсиооон, Асунсиооон!" Казахме му, ама ние сме за Енкарнасион, ааа ем тогава чакайте ей там, в 10:00 има автобус.
Чакаме си ние почти час и автобусът дойде. Не беше по-стар от 50 години, личеше си опитът му още от звука на измъчения двигател.
Натоварихме се и а сега ще тръгне, а след малко, та чак в 10:35 тръгна. До тук добре - 280 километра път ни очакват, викаме си ще дремнем малко, ще мезнем парагвайски бисквитки и току виж сме пристигнали. Да ама не. Рейсът не си даваше зор ама хич, личеше си опитът му. Искаше да ни приветства и да ни разведе из Парагвай бавно и на спокойствие, така че да разледаме хубаво какво има по пътя.
Няма да се притеснявате ако нямате чисти гащи и чорапи няма проблем, спираме, качваме търговци на дребно, който каквото си иска си купува, те слизат и ние продължаваме. Няма зор, йаваш йаваш и малко маняна маняна в едно. Не е културно да караме хората да ходят до гарата да взимат рейс, който където си е само излиза на пътя и ние с рейса спираме и го качваме. Не са минали и десет минути, семейство чака, спираме и ги качваме. А една леля иска да иде към Енкарнасион, ще я вземем от градината й, проблем ли е. Някой гладен има ли? Веднага спираме и качваме Парагвайка с кошница топли хлебчета със сирене чипо, обслужва всички, слиза, а ние лека полека, първа, втора, трета и заминаваме.
Спираме за още хора, горките трябва да ги качим, то колко му е, тепърва стана обед. Докато сме спрели, ако някой иска бира само подава парички през прозореца и е готов. Купон отвсякъде :) Става все по-красиво около нас зеленина, горички, полета, малки селца. Много красиви гледки. Ние им се любуваме минавайки бавно бавно покрай тях.
До тук прекрасно - само 3-4 часа и сме някъде по средата на пътя. Май да вземем да дремнем...
Качването и слизането на хора на места, където им е удобно продължи още няколко часа, докато дойде великият момент, гарата на Енкарнасион. Добре сготвени в собствен сос, натоварихме си самарчетата и бързаме към хотела си, надявайки се че ще видим красоти или поне душ и ще забравим за тези приятни седем часа път :)
